Вторник, рано сутринта. Вече съм навън и тичам с кучето. То обикаля наоколо и се опитва да подуши купищата буклуци в парка. Снощи пак е имало веселба - бутилки и празни пликове са разпроснати около пейките. Тинейджърите отново са пили и после са разхвърляли отпадъците наоколо. Опитвам се да намеря някакво обяснение. Може би демонстрират своята независимост и презрението си към установените порядки. Доколкото изобщо има такива.
Всяка вечер ги виждам - държат в ръце  големи бири  и под влиянието на алкохола ругаят на висок глас. След тях остават само изпразнените пластмасови бутилки, изпочупените стъклени шишета и обърнатите кошчета.
Продължавам обиколката си. Дотук нищо ново.
Втора обиколка. Спирам до люлките и започвам малко по малко да разтягам схванатия си чиновнически кръст. Кучето е вързано до мен - за всеки случай. Не ме разбирайте неправилно - то няма да нападне никого, просто не може да разбере, че разпръснатите по земята неща не са за ядене. А и не е длъжно. Това трябва да знаят онези двукраки, които не са си направили труда да се разходят до близкото кошче /доколкото има такива/.
Наближава седем. По "Хоризонт" отново слушам "Песните на България". Поредната псевдопатриотична идея. Когато бях ученик, всяка сутрин, освен задължителната ведрина трябваше да играем хоро. Някой "патриот" беше решил, че по този начин ще ни накара да заобичаме българския фолклор. Май не се получи. Всъщност открих колко красив може да бъде той много по-късно - когато чух Любимка Бисерова да пее. Live, както би се изразил някой.
Няколко набирания. Всяка година става все по-трудно. Не че не е нормално, но все пак не ми е приятно. Още разтягане. Започват новините. Международното положение, малко убийства /в САЩ, естествено, ние живеем в най-добрия възможен свят/, нещо и за напредъка на страната ни. Умерен оптимизъм, съчетан с премерена доза идиотизъм. Добро начало на деня.
Сега малко упражнения за корема. И тук проблемът е сходен - времето не прощава никому. Но няма да се предаваме, я! Всеки ден се изкушавам от идеята да остана още малко в кухнята, с чаша силно кафе в ръка. Но будната ми съвест ме изгонва навън, подпомогната от убедителния поглед на кучето. То какво е виновно, че понякога ме мързи?
И тогава го видях. Седеше на масата пред ресторанчето, а пред него имаше две бутилки и чаша. Отначало помислих, че е решил да изпие едно кафе преди училище и да запали първата за деня цигара. Не мога да кажа, че видът на пушещи ученици ме изпълва с възторг, но комай това стана нещо обичайно. Затова минах покрай него, без да му обръщам внимание. Едва когато спрях  забелязах, че не пие кафе. Бутилките бяха две - сода и малко шише водка. Гледах го втренчено. Момчето беше на не повече от петнадесет години, с тъмносиня  платнена чанта, в която вероятно имаше една - две тетрадки. Държеше пластмасова чаша и цигара в другата ръка.
По радиото припомниха, че наближава времето за прегледа на печата. Пресметнах, че след десетина минути то трябва да тръгне за близката езикова гимназия. И наистина, след малко момчето се изправи и бавно повлече крака нататък. "Защо пиеш толкова рано?", го попитах, когато мина покрай мен. Глупав въпрос, казах си. Защо изобщо пие? "Не знам, зле ми е", дойде и неговият отговор. После с неуверена походка продължи към училище.
Аз отвързах кучето и поех към къщи. Надолу по алеята има будка, в която продават и алкохол. От другата страна на улицата, до спирката на трамвая, също има малко магазинче. Кой ли му беше продал водката толкова рано? И този някой дали има деца? Син или дъщеря, които рано сутринта ще изпият първата си малка бутилка водка, ще запалят цигара, а после ще отидат на училище. А вечерта ще се съберат на пейките в парка, ще пият още бира, още водка, и още бира, и още водка... И така... докога? Докато забравят? Какво?
Не можах да намеря отговор на нито един от тези въпроси. Прибрах се и започнах да се приготвям за работа.
А утре отново ще изляза рано. Кого ли ще срещна този път?