Постинг
30.11.2007 09:54 -
Спомен за един верен приятел
Преди три дни си отиде един верен приятел. След него остана огромна празнота, която не мога да запълня. Не, не става дума за човек. Отиде си моето куче Рая.
Нелеп инцидент. Дотолкова нелеп, че ме кара да мисля за някаква намеса свише. Единственото ми успокоение остава мисълта, че до края не е изпитвала болка. Първо шокът от удара, после успокоителните не са й позволили.
В един момент в мен се появи надеждата, че ще превъзмогне нараняванията и ще остане с нас. Сега разбирам, че всъщност това са били последните й мигове. Беше замаяна и уплашена, трепереше от страх, защото се намираше в кабинета на лекаря, който няколко пъти я беше ваксинирал и оттогава всеки път, когато го посещавахме, се опитваше да се скрие под масата му. За малко погледът й се проясни, погледна ме и ме позна. Помаха с опашка, вдигна глава и се опита да стане, за да дойде при мен. Вярвам, че е усещала приближаващия край и искала да ми каже "Довиждане!" . Не "Сбогом!", а именно "Довиждане!".
После я упоиха и тя повече не се събуди. Последното, което видях, беше безжизненото й тяло на операционната маса. Но това вече не беше моето куче - духът й беше напуснал този свят. Пред мен стоеше празна обвивка, като стара дреха, захвърлена на облегалката на някой стол.
Погребах я на едно от любимите й места, където излезе за пръв път, на четири месеца. Тогава още нямаше сили да тича до майка си, но с огромния си инат вървеше, макар че лапите й бяха подбити от острите камъни. В края на разходката заспа в ръцете на съпругата ми и продължи да спи непробудно дори когато се прибрахме. Оставих до нея играчките, с които не се разделяше, заедно с плюшеното мече, което тя винаги искаше да захапе, но не й позволявахме. Може да прозвучи глупаво, но се погрижих да бъде завита и наблизо да са паничкита й за храна и вода.
Сега се будя сутрин и очаквам да чуя как тя със скокове идва до леглото ми и чака с нетърпение да я нахраня и да излезем да потичаме. Но е много тихо. Никой не идва, не се опитва да ме издърпа или да ми пъхне топка в ръката. Мога да оставям храната на масата или обувките в коридора, защото няма кой да ги вземе. Няма нищо по-страшно от тишината.
Единственото, което ми се иска да се надявам е, че където и да се намира сега, Рая е обградена с такава любов, каквато получаваше и от нас.
.jpg)
Нелеп инцидент. Дотолкова нелеп, че ме кара да мисля за някаква намеса свише. Единственото ми успокоение остава мисълта, че до края не е изпитвала болка. Първо шокът от удара, после успокоителните не са й позволили.
В един момент в мен се появи надеждата, че ще превъзмогне нараняванията и ще остане с нас. Сега разбирам, че всъщност това са били последните й мигове. Беше замаяна и уплашена, трепереше от страх, защото се намираше в кабинета на лекаря, който няколко пъти я беше ваксинирал и оттогава всеки път, когато го посещавахме, се опитваше да се скрие под масата му. За малко погледът й се проясни, погледна ме и ме позна. Помаха с опашка, вдигна глава и се опита да стане, за да дойде при мен. Вярвам, че е усещала приближаващия край и искала да ми каже "Довиждане!" . Не "Сбогом!", а именно "Довиждане!".
После я упоиха и тя повече не се събуди. Последното, което видях, беше безжизненото й тяло на операционната маса. Но това вече не беше моето куче - духът й беше напуснал този свят. Пред мен стоеше празна обвивка, като стара дреха, захвърлена на облегалката на някой стол.
Погребах я на едно от любимите й места, където излезе за пръв път, на четири месеца. Тогава още нямаше сили да тича до майка си, но с огромния си инат вървеше, макар че лапите й бяха подбити от острите камъни. В края на разходката заспа в ръцете на съпругата ми и продължи да спи непробудно дори когато се прибрахме. Оставих до нея играчките, с които не се разделяше, заедно с плюшеното мече, което тя винаги искаше да захапе, но не й позволявахме. Може да прозвучи глупаво, но се погрижих да бъде завита и наблизо да са паничкита й за храна и вода.
Сега се будя сутрин и очаквам да чуя как тя със скокове идва до леглото ми и чака с нетърпение да я нахраня и да излезем да потичаме. Но е много тихо. Никой не идва, не се опитва да ме издърпа или да ми пъхне топка в ръката. Мога да оставям храната на масата или обувките в коридора, защото няма кой да ги вземе. Няма нищо по-страшно от тишината.
Единственото, което ми се иска да се надявам е, че където и да се намира сега, Рая е обградена с такава любов, каквато получаваше и от нас.
.jpg)
